Ролята като част от мен, а не като цялата мен

Ролите ни помагат да се ориентираме в света. Те ни дават структура, принадлежност и възможност да изразяваме различни свои качества. Но човекът не се изчерпва с нито една от тях. Можем да кажем: „аз съм майка“, но е различно от „аз съм само майка“. Можем да кажем: „професията ми е важна“, но това е различно от „аз съм ценна, само когато постигам“.

В първия случай ролята е част от идентичността. Във втория тя започва да я поглъща.

Когато собствената стойност зависи от ролята

В терапевтичната работа често срещаме различни форми на условна самооценка: „аз съм ценна, защото ме обичат.“, „аз съм ценна, защото успявам“. В основата им стои усещането, че собствената ми стойност зависи от нещо извън мен.

Тогава загубата на любов, неуспехът или промяната в отношенията, могат да разклатят не просто ролята, а самото усещане за себе си. И тогава възниква въпросът: мога ли да преживявам собствената си стойност като нещо, което не трябва постоянно да доказвам чрез това, което правя за другите?

Въпросът „какво искам?“ често идва след „какво трябва да направя?“. А понякога изобщо не стигаме до него… Така жената може да стане изключително добре адаптирана към другите и едновременно с това все по-слабо свързана със себе си.

Много жени могат много добре да кажат какво трябва да направят. По-трудно е да кажат какво искат. Зад това понякога стои един прост, но труден въпрос:

„Ако за момент никой нямаше да се разочарова от мен – какво бих искала?“

Ако никой нямаше да ме осъди? Ако не трябваше да съобразявам избора си с ничии очаквания – какво бих избрала аз? Тези въпроси не означават да поставим собствените си желания над всичко останало. Те ни помагат отново да чуем желанието като информация за самите нас. Защото желанието не е автоматично инструкция за действие. То е сигнал. Същото е и с потребността. Да разпозная потребността си не означава, че съм длъжна веднага да я удовлетворя. Означава, че мога да я чуя и съзнателно да избера какво да направя с нея. 

Тялото като врата към „Аз“

Именно тук психотелесната перспектива предлага особено важна възможност. Жената може интелектуално да знае, че има право на граници, но тялото ѝ да реагира с напрежение, когато каже „не“. Може да знае, че има нужда от почивка, но да не може да си позволи да спре. Затова психотелесната работа не се ограничава само до това да разберем какво преживяваме. Важно е да изследваме, как това преживяване живее в тялото. Как дишаме. Как стоим. Как заемаме пространство. Какво се случва в тялото, когато кажем „не“, когато поискаме или когато получаваме. Тялото може да се превърне във важна врата към възстановяването на контакта с това, което чувстваме и искаме.

 „Аз съм.“

Имам собствено тяло. Имам потребности. Имам желания. Имам граници. Имам право на избор. Имам право да бъда различна и да се променям. И това не означава независимост от другия. Означава: „мога да бъда с теб, без да се изгубвам в теб.“

Мога да обичам, без любовта ти да определя моята стойност. Мога да бъда майка, без да бъда само майка. Мога да бъда партньорка, без да напускам себе си. Това е способност за свързване без загуба на себе си.

Къде тогава се губи жената?

Понякога не губим идентичността си в големите житейски кризи. Губим я в малките ежедневни отстъпления:  „няма значение“, „нека първо другите“, „ще си почина после“, „ще се справя сама“. Докато един ден не установим, че много добре знаем какво искат всички около нас, но не знаем какво искаме ние. 

Понякога връщането към себе си започва с нещо много малко – да спрем за момент и да се попитаме: „Какво искам аз?“ И да останем достатъчно дълго в тишината, за да чуем отговора…