С настъпването на новата житейска година на земята, когато природата сама избира да започне пътя си отначало и съвсем естествено избира това да не е през Януари, и аз избрах да напиша това, което в мен се събужда без предварителна уговорка. Новото начало и новите страхове и осмелявания, които държи плътно до себе си. Как без тях? Започвам да пиша и се чудя, дали ще излезе нещо от това? Чуденето идва със страха дали ще го напиша правилно? Дали ще е завладяващо, привличащо внимание? Дали ще се хареса? Колко пъти тези мисли и вярвания, че непременно трябва да е изписано като за червен килим са ни спирали да сътворим нещо искрено? А не е ли това целта на всяко наше действие – искреността? Честността на преживяването. Страх ни е, че ще се провалим, че ще се изложим и оставаме в сигурността на направеното. Представяте ли си дървото да откаже да разцъфтява от страх, че цветовете му няма да имат наситени цветове? Или, че пчелите няма да дойдат? Няма “ако” и “може би” в света извън човека? Няма вчера и утре, наситени с чужди вярвания, рисували върху нас с бои, трудни за отмиване. Срещата с Негово Величество Страха е страхопочитание. Почитам страха, защото той ме пази от животозастрашаващи ситуации. Разглеждайки страха като пазител и толкова,  неговата ограничаваща функция изчезва, нали? Ако в настоящия момент не виждаме реална опасност, може би тя е само в представите ни, че света е страшно място и може би няма да оцелеем сами. Предположения, идващи от бъдещето, или такива от миналото. Спомени за преживени провали, даващи сигнали, че ще се случи непременно същото, и то ще боли. Добрата самооценка, прави света около нас добронамерен и не чак толкова опасен. Как идва тя? С опита и прескачането на ограничаващи мисли. Зная притча за страха от мой учител, която звучи така: “Страхът почукал на вратата, куражът станал и отворил вратата, а там нямало никой”. 

Вярвам, че не само на мен ми хрумват такива мисли. Ако си решил да ги последваш и искаш да стигнеш до “другия край” на твоята история, разгледай сайта ни.