Болката

Често бягаме от болката. 

Свиваме се на кълбо, за да има по-малък достъп до нас. Надяваме се, че няма да намери пролука откъдето да влезе. Но тя намира. Винаги намира. Само че докато сме така свити, стегнати, колабирали, тя няма как и да излезе. Заключваме я в нас и… си живеем с нея.

А тя има нещо да ни каже. И докато седим, затиснали с ръце ушите си, тя няма да си тръгне. А историята й е важна, понякога много истини крие, дори… и дарове… за тези, които са достатъчно „прогледнали“, та да ги видят. Но, за да „пуснем“, за да разперим ръце и да се отдадем на бурята да бушува из тялото и душата ни, се изисква смелост. Тази смелост понякога прилича на малка светулчица, макар да притежава огромна сила. 
И тогава могат да се случат много чудеса. 
Няма да лъжа, че болката веднага си тръгва и никак не боли. Не, но след това болката се трансформира. И от нея могат да се родят много начала. 
Какви? – всякакви. 
А понякога болката ни свързва с нашата сила – безценен дар, който носи със себе си, но откриваме само, ако имаме смелостта да я срещнем и да я прегърнем. И не винаги има хепи-енд. И не винаги разбираме смисъла на случващото се. Но се учим.