04 Jun За грешките, паданията и ставанията
Човешко е да се греши. Но всячески се опитвам да избягам от това. Страх ме е да не сгреша, срам ме е, когато сгреша. Често ми се е искало да мога да върна времето назад или с гумичка да изтрия случилото се. Но това е детската част у мен, която иска да променя с магическа пръчка. Възрастният в мен знае, че ако искаш да вървиш напред, да учиш нови неща, да се променяш, неминуемо ще грешиш, но е важно какво правиш въпреки и след грешките.
Често разсмивам хората с историите си за шофиране като начинаещ. И чета в очите им страха от това да ме срещнат на пътя. Но за мен това са уроци по осмеляване. Та, кой се е родил научен? Когато още първата си седмица влязох в насрещното на Петте кьошета и всички ми свиркаха и викаха, аз не замръзнах. Видях първото възможно място да спра – велоалеята, а след това обърнах и продължих. Следващите дни ми беше много трудно да се кача в колата, но знаех, че трябва да го направя, исках да го направя, защото после ще стане още по-трудно. Наскоро пътувах извън София и бях толкова превъзбудена от предстоящо събитие, че отнесох дясното си огледало. Имаше възможност друг да поеме управлението, но на мен самата ми предстоеше да водя хора след себе си само 2 дни по-късно и си казах: Няма как да водя други, ако аз самата бягам и не се осмелявам. И продължих въпреки притеснението и съмнението в себе си (от една допусната грешка).
Никак не ми е приятно да се показвам грешаща пред останалите. Обичам подготовката, план А и Б … и така поне до Й. Обаче така има голям шанс да си остана в ъгъла и да излизам оттам само от време на време, когато имам „достатъчната подготовка“ и … така пропусках много. Днес се осмелявам повече. Дали ми е лесно? Никак даже. Отвътре бушува истинска буря, но продължавам да крача – за някои смело, за други безрасъдно, за трети може би глуповато. Но все повече слушам себе си, а не онези гласове в главата ми, които ме спират и сковават.
Често хората мислят, че мога да се справя с почти всичко и имат големи очаквания. Една от причините е, че позволявам да ме виждат по-често справяща се. И осъзнах, че това е нож с две остриета, защото така и те имат по-малък толеранс към грешките ми. И показвайки се силна, често не получавам онази подкрепа, която ми е нужна. И често си казвам – ама защо към него или нея са снизходителни и подкрепящи, а към мен не? Защо си мислят, че аз непременно ще се справя и отвътре не тупти едно чувствително и ранимо сърце? Отговорих си. И се осмелих да си го призная – пред себе си, а после и пред останалите.
Наскоро се изправих пред един огромен и сковаващ ме страх в личен план. Осъзнах, че имам всичко, за което съм мечтала и сама се самосаботирам и спирам. И винаги съм казвала, че предпочитам да не живея, ако ще живея скована от страха…, защото твърде много обичам живота. И отворих вратата на сърцето си. Пуснах страха да влезе. И не ме смрази. Докато седеше там на прага, страхът ставаше все по-голям и страшен. Когато го посрещнах и казах, че ще живея въпреки него, той малко се посмали, но не изчезна. А заедно с него през вратата минаха и любовта, радостта, сладостта, удоволствието, тъгата, гнева, осмеляването… живеенето. И не че не ме е страх, любовта ми към живота е по-голяма отколкото страха от болката.
Това всичко днес е много по-лесно и възможно поради това, че уча психотерапия. Не, че аз съм станала друг човек, не че тези качества не са били у мен. Обаче просто много повече поливам собствената си градинка, обръщам й внимание, отделям време, за да се опозная себе си и да опитвам повече. На тренингите ни за терапевти се срещаме лице в лице със себе си, позволяваме си да опитаме и нови поведения, някои от тях успяваме да интегрираме и в живота си, други поотлагаме. Но тази алхимия, която забъркваме, е повече от магична, защото дава надежда, дава живот, изчиства, освобождава, смирява, дава възможност за действие…, ако се осмелиш да направиш нещо и извън залата.
Вярвам, че у всеки един от нас има един диамант. Но често чакаме някой друг да го открие, да го шлифова, да дойдат „точните“ обстоятелства, или пък идват съмненията: диамант ли е или обикновен цирконий. Истината е, че дори този диамант да е там някъде вътре в нас, ако ние сами не го шлифоваме и не го покажем на света, а си седим с него в ъгъла, защото не е „достатъчно“ перфектен, никой няма да спечели от това и той никога няма да изпълни предназначението си: да улавя и най-малкия лъч светлина, да го преведе през тъмнината в себе си и да го отрази обратно – разгърнат, сияен, жив и блестящ.
Автор : МИЛЕНА БОЖАНОВА
Милена Божанова е аналитичен психотелесен терапевт под супервизия, чийто подход съчетава дълбокото разбиране на психичните процеси с осъзнаването на телесните усещания и тяхното влияние върху емоциите и поведението. Писането е нейна страст, която използва, за да изследва терапевтичния му потенциал като инструмент за себепознание и изразяване.