20 Jul Психиката като софтуер
Всички сме чували много думички като психика, съзнание, подсъзнание, ум, разум, душа, тяло, дух, емоции, модели на поведение и прочие, и прочие. Все думи, с които се опитваме да добавим нюанси и щрихи към картината наречена „Човек“. Но сега ще се опитаме да разгледаме как работи нашата психика по малко по-достъпен и простичък начин като я сравним с така познатия на всички ни софтуер, който използваме ежедневно днес. Т.е. ще се опитаме да познаем твореца чрез неговото творение (това звучи познато в друг смисъл). Ще се опитаме да си обясним как работи ума чрез това, което е създал, защото то е по-простичко, знаем всичките му съставни части и знаем как работи.
И така. Кога е рождението на един софтуер? Ами започва с първата мисъл и идеята за създаването му. Виждаме, че ни е трудно да следим месечните си разходи, може да ни хрумне да направим приложение за това, или пък за слушане на музика, за разпознаване на песен по текста и мелодията й и какво ли още не, сещате се за доста от тях, които ползвате ежедневно, дори за актуалния AI, който също е започнал с идея в нечия глава. И така, кое е началото тогава на „човешкия софтуер“? Ами той започва още с пренаталното развитие, още докато сме мъничко бебе в корема на майка си, дори някои твърдят и по-рано. Но нека се фокусираме върху този период – това е идеята за нашия софтуер, започват да се оформят мисли за него – бебето прави първите „записи“ в неговата психика буквално през майка си, през пъпната връв – нейните емоции (като радост, тъга, гняв) се преобразуват в хормони (например ендорфин, серотонин, кортизол и пр.), които достигат до бебето и там наобратно в емоции, за които то още не знае, но вече изпитва, този „кабел“, който ни свързва с “кораба-майка” по биохимичен път вече ни предава байтове информация и ние правим първите си записи в нашата база данни и оформяме нашите мозъчни структури. Отварям тук една скоба за по-любознателните: науката за епигенетиката също подкрепя това твърдение. Тя изучава как факторите на околната среда (включително хормоналната среда в утробата) могат да повлияят на генната експресия, без да променят самата ДНК, но тук няма да разглеждаме подробно това.
И така, ето го и него – бебето се ражда, появява се на бял свят и “нашето приложение”, то вече съществува! То е действащо, макар и още да се дооформя. И така от първите ни месеци, докъм първите ни 7 години тече неговият основен „development“ или казано на български: неговата разработка. Когато се случи някое „по-особено“ събитие, травматично, или такова, което силно ни е повлияло (може и в положителен смисъл), или пък натрупване на множество малки повторения, следва запис в нашия софтуер (както във филмчето „Отвътре навън“ за тези, които са го гледали). Обаче! Представете си, ние сме на 5 години, нямаме пълна представа за света и механизмите му, „пълна“ дори е доста далеч от реалността, в която едно дете живее, а именно в света на приказките, където предметите около него са одухотворени и когато се удари от масата тя автоматично става виновна и лоша (но и то може да стане лошо по тази логика). И така, ние нямаме достатъчно ресурси, за да се справим с всички ситуации, затова ни трябват те – големите или авторитетите: а именно мама и татко, а може и баба, дядо или човекът, който се грижи за нас. Често тук се зараждат идеите: “Аз съм добър – другите са лоши” или “Аз съм лош, но и другите са лоши”, по-рядко е: “Аз съм добър и другите са добри” (към което се стремим). Но все пак ние се справяме „някак си“, оцеляваме. Това може да е тежко събитие като загубата на любим човек, с която и възрастните трудно се справят, може да е и нещо много малко, което нашите родители дори не са отчели, а може да е и малка повтаряща се ситуация като това мама да е до нас, но да не ни обръща достатъчно внимание, защото е заета с някакви нейни си задължения или тя самата преминава през труден период (нека не съдим тук прекалено строго), и на нас ни се струва, че просто не ни забелязват (и после все търсим внимание през целия си живот например), а в нейната глава тя ни обръща внимание, до нас е уж. И така, няма да задълбаваме в разнообразието от събития, но нашият софтуер прави записи. Какво прави подсъзнанието ни тук е много важно. Неговата задача е да ни съхрани, да ни предпази, да избегне болката следващия път. И то си казва: “оо, в тази ситуация това ме спаси, това проработи, значи го вземам като модел на поведение“. И по-нататък в живота ни, когато попаднем в сходна ситуация, ние вече имаме готов отговор (така нареченото автоматично поведение или trigger и event за програмистите от вас) и си го използваме – лесно е, проверено е, работи и директно си правим и един shortcut на десктопа за всеки случай.
Добрее. Обаче ние порастваме. Ставаме на 12, 18, 25, 30… и така нататък и много често си оставаме с тази версия на софтуера ни, която е от преди „сто години“ или по-точно от времето, в което сме били на 5, или още в корема на мама, с версия 1. Разбира се, постоянно добавяме нови фийчъри (или възможности), но рядко правим ревизия (или рефакторинг) на старите. Е, да де, обаче реалността се променя и вече нашата реакция не е адекватна, изискванията към нас са други, обаче ние често не го осъзнаваме. В света на софтуера днес това би значело много проблеми, някои от които свързани със сигурността или има сериозна възможност някой да ни “хакне”. Ако го преведем на езика на психиката, има възможност да ни заблудят, да се въвлечем в неприятни ситуации или дори да сринем нашта психиката си. Тук се включват разни механизми, които се опитват да ни помогнат, да кажем, че са като досадните съобщения, които изскачат и ни казват, че е време да ъпдейтнем нашата версия и имаме, да речем, 30 дни преди да го направим. В случая с психиката ни често имаме много повече време, обаче ние с лека ръка натискаме “cancel” бутона или с един жест настрани просто затваряме съобщението и забравяме за него. Какви могат да бъдат тези съобщения на езика на тялото ни? Ами можем да започнем с емоциите. Тези досадни, ужасни емоции, които са ни виновни за всичко – за това, че трудно се справяме с тях, трудно ги владеем, понякога дори ни разболяват, когато ги потискаме и не ги изразяваме свободно. Същите онези, които ни карат да се изчервим, когато ни е срам и ни излагат пред всички. Какво обаче се опитват да ни кажат и наистина ли са ни врагове или най-добри приятели, които искат да ни предупредят за нещо и като такива ни казват истината в очите, стига да я видим и чуем? Например често ставаме тревожни, раздразнителни, изпитваме гняв, разочарование, тъга, страдаме от безсъние. Какво правим често в такива случаи? Ами пренебрегваме ги, те са някаква пречка. Решаваме, че просто стресът ни е дошъл в повече, отиваме на тренировка, на разходка, пускаме си някой филм или дори си пийваме един валериан или бира (кой както го предпочита) и нещата временно се потулват и всичко отново е наред. Какво се опитват да ни кажат всички тези малки приятелчета? Може би, че нещо не е наред и трябва да се събудим за истинските си нужди, може би, че някой е прекрачил нашите граници, че сме се оставили другите да определят кой трябва да бъдем, какво да правим или пък, че не сме постъпили добре и е време да приемем ситуацията и да предприемем някакво действие, или да пуснем и приемем? Обаче това съобщение е много лесно да се затвори бързо, все пак е от първите, ние дори не сме прочели какво е, обаче сме го разкарали с лека ръка. Тук съвпадението е пълно – колко пъти ви се е случвало да затворите тези досадни попъпи без дори да прочетете какво е написано? Аналогично въобще не сме си дали дори минутка да се обърнем навътре, да се замислим защо се чувствам така, какво се опитва да ми подскаже това ми състояние?
И така, продължаваме нататък. Включва се тялото. Започва да ни боли глава, да ни се вие свят, кръвното ни налягане започва да играе, получаваме сърцебиене или пък нещо по-сериозно, основното тук е, че се появяват някакви физически симптоми. Отиваме на лекар. Там могат да ни поставят някаква диагноза, а може и просто на ни уверят, че изследванията ни са наред и може би става въпрос за нещо „психосоматично“. Хм, от гръцки „психе“ – душа, „сома“ – тяло и какво, имам си и душа и тяло, ама какво не им е наред, какво в тяхната връзка куца (“the connection is lost”)? В добрия случай започваме да търсим информация по темата, започва се с едни таблици на Луиз Хей, едно гугълване на симптома ни, едно стреляне на посоки, може дори да стигнем до някоя интересна и смислена книга или …. отново да затворим съобщението. Да си кажем, ами ген, стрес, случайност… и да караме нататък. Все пак имаме много срокове за гонене. Обаче често болката, неприятното усещане започват да подготвят една особена почва, ние започваме да трептим на определена честота, както е модерно да се казва „влязъл съм в ниски вибрации“ (мм, какви сме разбирачи) и започваме да се чудим как „да си вдигнем вибрациите“ (каквото и да значи това). И все пак това трептене, тази благоприятна почва, започва да привлича вече ситуации в живота ни – в училище, в работата, с приятелите ни, в семейството… и започваме въобще да не се чувстваме добре. Питаме се защо все на нас. Започваме много да се дразним, може и да се сдухаме, депресираме и т.н.
Какво се случва всъщност? Ами това не са просто гадни проблеми и никой не се опитва да ни прецака. Просто нашата душа (психе-то от по-горе) е включила програма, която се опитва да ни каже, че е време за ъпдейт и ако не го направим доброволно, ще се наложи да го направим “доброзорно”, да стане по един по-неприятен начин, може да ни се наложи да изгубим някои файлове дори или както когато си на лодка, тя потъва и се налага да изхвърлиш през борда някои любими неща, към които си се привързал, за да оцелееш.
Какви са ни вариантите тук? Ами единият е да го направим този ъпдейт съвсем доброволно, често може да е с помощ от приятел, от някой по-разбиращ ги тези неща, някое „ИТ“ или да си правим оглушки, докато нещата излязат напълно извън контрол. За втория вариант няма какво да говорим, той е ясен, просто се връхлита. Как се случва обаче първият и кой може да е този приятел? Трябва да предупредя, че дори и той да е по-лек като опция, въпреки това може да не е напълно приятен и да има своите върхове и спадове. Но както се случва и със софтуера, ако искаш да ъпдейтнеш от версия 1 до 10 например, често ще ти се наложи да минеш през 2-3, 5, 8 докато стигнеш до желаната последна и актуална такава. Днес съществуват много възможности за това. Като за начало книгите са добър ресурс, но не винаги достатъчен. Хубаво е да се включи цялостна програма, т.е. ако само си мислиш и анализираш, оставаш в ума, обаче емоциите могат да добавят гориво, а ще са необходими и действия. Може да се обърнеш към психотерапевт например и не е необходимо да си „луд“, ако искаш да работиш върху себе си, това е един много добър вариант. Все пак той е човек, който разбира от механизмите на психиката ти, би трябвало и сам да е извървял терапевтичния път на школата си. Както, ако ти се развали колата, отиваш в сервиз, нали? Няма да отидеш при зъболекаря си, както и обратното, ако те заболи зъб. Но все пак често караш колата си на технически преглед или за да й сменят маслото без вече нещо да тропа, трака и да е извън строя. Защо тогава към колата си да се отнасяме понякога по-съвестно отколкото към нас самите и така обичания ни софтуер?
Варианти още много: групова терапия (една от най-действащите и яки опитности и не, не става въпрос за клуб на анонимните алкохолици), психотерапевтични уъркшопи, психодрама, арт терапии, семейни констелации и много други опции.
Какви са ползите и какви резултати можем да постигнем? Тук ще дам един прост пример със себе си, тъй като моята експертиза е най-силна в “моя софтуер”. Преди известно време се случи нещо, което доста ме разтърси. Ако не бях извървяла целият този път, може би щях да се изпокарам с много близък за мен човек. Освен това може би щях да стана толкова раздразнителна, да си замитам с дни или седмици под килима проблема докато не прегрея и избухна. Вместо това какво направих? Дадох си време, но качествено. Не избягах от емоциите, признах си ги най-искрено, дадох им пространство да се разгърнат и погледнах до дъното на душата и сърцето си без страх. Резултатът? Надмина очакванията ми, защото си извадих невероятни поуки, осъзнах как, влагайки толкова много енергия да поддържам образа във фантазията си, аз всъщност отричам част от човека, а … всъщност и част от себе си. (За нашите “сенчести” аспекти, на които се дразним, виждайки ги в другите, ще поговорим друг път). Накратко – не се скарахме, а аз постъпих като зрял възрастен. Обратната връзка, която получих, също го потвърди, дори получих благодарност, макар да бях болезнено откровена, но с уважение към другия. Давайки си време, тези емоции получиха моментен израз, а не отложен, който можеше да се прояви кой знае къде. Дали ми беше лесно? Не, но беше навременно и доста по-кратко, отколкото можеше да бъде. Та, с какво ми помогнаха годините лична психотерапия и обучение – навременно решение на проблема като зрял възрастен, един навехнат крак и може би добавих дори един “ъпдейт” към моя софтуер веднага, когато излезе съобщението. Може би ще ми трябва още малко време за интеграция, но актуализацията вече е факт.
И така, методите са много, вариантите са разнообразни, това, което е необходимо на първо място, е желанието, мотивацията. Оттам насетне следва да проучите мъничко, да пробвате, ако решите, да се допитате до някой, който вече е минал по този път и да предприемете действие. Последното е изключително важно, защото само с мисли – не става, само с желание – също, но то е много важно и е задвижващо. Следва само да ви пожелая късмет и да се насладите на това пътешествие, защото всеки от нас е процес, пътуване, а не резултат. От пластелина пред вас можете да направите мишка, или пък котка. Е, може и да не ви стигне материалът за слон, но може би, защото вашият софтуер не е предвиден за такъв интерфейс. Открийте своята трансформация.
Желая ви модерна нова версия на вашия софтуер и честа актуализация, за да му се радвате и да си го „ползвате със здраве“!
Автор : МИЛЕНА БОЖАНОВА
Милена Божанова е аналитичен психотелесен терапевт под супервизия, чийто подход съчетава дълбокото разбиране на психичните процеси с осъзнаването на телесните усещания и тяхното влияние върху емоциите и поведението. Писането е нейна страст, която използва, за да изследва терапевтичния му потенциал като инструмент за себепознание и изразяване.