11 Jul Траурът не е по учебник

Не съм подозирала, че ТРАУРЪТ може да бъде толкова скрит, многопластов и оживяващ от една “случайна” среща, която ме подкани да ГО погледна в очите и да му позволя да ми се покаже. Разбрах, че траурът не е по учебник. Дори след като е минало време, просто срещаш човек, който напомня на друг човек, който си загубил. Този момент е като събуждане на неизплаканото, на неизживяното. Тялото и душата ти разпознават този образ и активират всичко, което е било потиснато, докато е трябвало да бъдеш силен, в случая аз да бъда опора за син, който губи майка си.

Сега болката се връща, не като сянка, а като покана – да призная собствената си загуба, не само като снаха, но и като дъщеря по избор.

Загубата на свекърва ми е загуба на една връзка, която си извоювахме, изградихме и излекувахме от клишетата, и която бе започнала да носи плодове – искрена обич, благодарност и грижа. Преживявам траурът си и като отнета възможност да разгърнем тази си връзка. Най-болезненото в случая е не само какво сме имали двете, но какво още е можело да имаме. Смъртта дойде не в момент на застой, а в момент на израстване на връзката ни. И тогава болката става не само за загубата, а и за това, че сме били на път да продължим… да се радваме една на друга, да се наслаждаваме на зрелостта на тази обич. Това е траур и по бъдещето, което вече няма да се случи.

Общуването с нея бе, меко казано, предизвикателно и трудно на моменти, но и дълбоко стимулиращо. В него откривах нюанси на себе си, които никой друг не е изваждал наяве по този начин. Аз изграждах себе си и в опозиция, и в отражение на тази жена. Борих се, доказвах се, променях се, отстоявах се. Тя не бе просто “свекърва”, а бе и моята тренировъчна арена, на която се учех години наред на разбиране и приемане на мен самата и на другия. И когато тя си отиде, загубих част и от тази „друга аз“, в която се превръщах именно в отношенията си с нея.

Да, траурът не е по учебник. Той няма график, нито рецепта. Понякога не идва веднага, а се спотаява, докато си силен за другите. И изведнъж – тихо, без предупреждение – в лицето на някой непознат, се завръща и те залива. Не като сълза, а като разпознаване. Като спомен, който пари. Завръща се като жест, глас, походка.

Като проблясък: 

“Тя е!”

Среща, която не е просто “връщане  назад”, не е нещо, което „трябваше вече да е преминало”. Не е слабост, въпреки осъзнаването, че съм загубила и част от себе си. А дълбока нужда да си призная, че още ми липсваш и имам какво да ти кажа, майко.

Автор : МАЯ АНГЕЛОВА

Работя като психотелесен терапевт под супервизия. Лекар съм по образование и известно време работих като анестезиолог – в буквалния смисъл приспивах хората, за да не усещат болката. Днес пътят ми е различен: искам да бъда до онези, които имат куража да се събуждат за себе си, за болката си и за възможността да живеят по-свързано и осъзнато. Вярвам, че човещината е сърцето на терапевтичния процес. 

Темите, които ме вълнуват са свързани с подкрепа на двойки с репродуктивни трудности, майчинство, партньорските отношения, поставяне на граници, личностното развитие.