Смирение

Смирение или изисква ли се сила, за да бъдеш малък

Често говорим за смирение, приемане, благодарност, колко са важни, каква полза имат и това наистина е така, обаче как се случва магията? Знаем ли какво всъщност е Смирението? С-мир-е-ни-е-то е свързано с вътрешен мир, да си в единение и хармония със себе си и със заобикалящия те свят, а също така има много общо и с доверието – да се довериш на собствените си потребности, да се довериш на себе си, на живота, на другия, да бъдеш себе си, вместо да бъдеш някакъв статус. Често го бъркаме с примирение (примрял съм), само че, както казва Оноре дьо Балзак: „Да се примиряваш означава всекидневно да се самоубиваш.“ Емоционалната картина вътре в нас е доста различна при тези привидно сходно звучащи думи. В единия случай (когато говорим за смирение) сме спокойни, уверени, отпуснати, дишаме свободно, имаме доверие, в единение сме със себе си и околния свят, докато в другия сме потиснати, недоверчиви, отвътре сякаш ни бодат хиляди иглички, стиснали сме зъби, във война сме и се опитваме да отидем „при мира“, но все още не го носим у себе си, а понякога дори апатични, застинали, гълтаме, търпим, като да се преструваме на мъртви (емоционално), примираме или по-скоро умира нашето желание и страст. Дори, ако разгледаме самата поза на смирения и на примирения човек, тя е доста различна – лицето, тялото, енергията. Можете ли да си ги представите?

Кога най-често ни се „налага“ да се смирим? Обикновено това се случва, когато се изправим пред нещо по-голямо и по-силно от нас самите, а също и когато нещо не се случва по начина или със скоростта, с които сме си представяли (ех, този контрол!). Да си малък и зависим често е доста плашещо, да се довериш, че силният няма да се възползва от надмощието си над теб или че ще понесеш последиците от дадени обстоятелства. Обаче не можем да сме все отгоре, нито винаги да сме големият, можещият, знаещият, имащият власт, в света това просто не съществува (само във фантазията си можем да съчиним подобна картина и да вярваме в нейната правдоподобност). Има ситуации, в които сме по-малките, има йерархии, в които заемаме по-ниските позиции и в това няма нищо лошо и не ни прави малки „по принцип“ (ситуационно и по принцип – дали тук не се крие разковничето?). Увереният в себе си, познаващият се, знаещият своята истинска стойност, умее да се смири, когато това е изискването на реалността, защото не го е страх, че това ще го омаловажи като човек и той остава с ясното съзнание, че е много повече от една роля, от една ситуация, от бръмка в една или друга йерархия. Понякога може би е достатъчно дори да кажем: “Не бях прав” или “Добре, победихте” и да се отпуснем, най-после да издишаме и да приемем ситуацията, да “направим място” в себе си за още една възможност. И тогава се случват много чудеса. Понякога сякаш “от нищото” идва помощ или решение дори. Приемайки, спираме да сме нащрек, сковани, свръх-фокусирани и започваме да забелязваме заобикалящото ни, включваме сетивата си, енергията потича свободно в тялото, допускаме решенията да дойдат до нас, ставаме част от потока на живота и част от цялото.

В нашата човешка природа обаче е заложено и друго – способността за автентично свързване и любов. И тогава понятията „малък“ и „голям“ придобиват друго значение, всъщност почти нямат значение, те са една временна форма на цялото, като танц, в който водещият се сменя, като една прекрасна хармония, която няма как да се получи между равни – както в музиката са необходими различни по височина тонове, за да образува акорд. Нима не ви се е случвало да почувствате истинско смирение, седейки на брега, наблюдавайки бурното море и възхищавайки се на невероятната му мощ? Нима някога не сте гледали отдолу с истинско благоговение и смирение мама и татко? Чувствали ли сте силна прегръдка на сигурността, идваща от по-големия – било то от родителите ви, когато сте били деца или някой, който в този момент е ваш щит? Усещали ли сте с цялото си тяло благодарността ви в този момент? Ако успеем да „прескочим“ желанието за властване „над“ и бъдем просто тук и сега, танцувайки с отлитащия миг, дали бихме станали по-умели танцьори, дали бихме стъпвали с повече лекота, дори понякога балните ни пантофки да са изтъкани от смирение? Дали?

Автор : МИЛЕНА БОЖАНОВА

Милена Божанова е аналитичен психотелесен терапевт под супервизия, чийто подход съчетава дълбокото разбиране на психичните процеси с осъзнаването на телесните усещания и тяхното влияние върху емоциите и поведението. Писането е нейна страст, която използва, за да изследва терапевтичния му потенциал като инструмент за себепознание и изразяване.