Разбрах какво е безусловна радост в Индия. Видях я в очите на една индийка насред пътя. Тя беше от Раджастан и пътуваше с бедното си семейство към Гоа (един от най-богатите щати в Индия), за да продават нещо като керамични тигани за печене на Нан (индийски хляб, печен с масло). Техен дом за това дълго пътуване беше един цветен фургон, в който беше натоварена стоката, но им служеше и за дом. В нейните очи видях такива искри от радост, които не съм виждала в очите на нито един европеец. 

От къде идва тази радост се зачудих? 

Та, тази жена пътува почти месец с невръстните си деца във фургон, в който няма никакви удобства, няма тоалетна дори, вместо легла разполага с рогоски, а по лицето й няма и следа от тегоба, мъка или недоволство. Има само искри от радост. Исках да разбера. Поседяхме с тях двайсетина минути, без да можем да общуваме вербално, слава богу че понякога не говорим на един език и може само да се усещаме. За това време, в което я наблюдавах не усещах нищо друго освен радост и лекота. И тогава разбрах. Радостта й идва от вътре, от сърцето й. Радостта й беше безусловна, не зависеше от материалното, от удобствата или от какъвто и да е външен фактор. Радостта се лееше от сърцето и и искреше от очите заради самата радост и самия живот. 

Това е най-добрия урок по радост, който съм получавала, урок, който ми показа, че радостта е наше естествено, натурално състояние.