За думата ‚вина“, когато е в единствено число

В тънкото изкуство да се чувствам безкрайно и неумолимо виновна, бях истински покръстена, когато станах майка за първи път. И докато преди познавах някакво човешко измерение на вината, то с раждането на голямата ми дъщеря, през мен мина вселенската вина с цялата си изкъртваща мощ. 

Заради инцидент при раждането, бебето ми беше с опасност за живота и отделено от мен за интензивна грижа и животоспасяващи процедури в неонатологията за 3 седмици. Останала без бебе в обятията си, без бебе и в утробата си, гушнала само една монотонна, тъжно звучаща помпа за кърма, която на 2 часа като осиротяло мече мучеше тихо в такт с разбитото ми сърце, единственото нещо, което явно в онзи момент хрумна на психиката ми, беше да обърне цялата безпомощност, гняв, тъга, непримиримост, отчаяние, ужас, пустота срещу самата мен. Омесиха се всички тези разбираеми и неразбираеми, обясними и необясними за мен усещания и се запалиха в един див, вътрешен пожар, който в края на уравнението излезе под формата на вина. 

Минаха години, за да се позаличат последствията от този пожар, да покълнат нови растения, да се завъди нов и чист живот на мястото на опустошението. За мен вината е най-опустошителното от всички усещания. Истинско бедствие за вътрешния свят. Неконтролируема стихия, която и най-логичния разум, и най-издържаните доводи, и най-светлата и чиста недвусмислена реалност, не могат да потушат и успокоят. 

В работата ми с други майки забелязах, че вината често хвърля сянка върху майчиния живот, често присъства привидно тихо в майчините сърца. Какво я запалва, защо майчината вътрешна почва е толкова благодатна за това чувствено бедствие?  Носим ли усещането, че всичко зависи от нас по отношение на децата ни?

Или пък едно малко, вътрешно, неизлекувано дете изведнъж поема отговорността на един цял нов живот, без право на големи грешки, без право на обжалване? И пред кого въобще се отчита то? Пред вътрешния насилник? Този, който всъщност държи камшика. 

И когато няма накъде да се канализират тези големи, тези огромни усещания, те избиват навътре като стотици игли, стотици стрели, с капчица отрова на връхчетата, забивайки се невидимо вътре в нас. 

И все пак, ВСЕ ПАК, след всеки горски пожар и опустошение, идва новото, младото, зеленото, плодовете на трансформацията. И тази моя тогавашна вина, с нейните огнени камшици, с времето, с лечението, ме доближи със стъпка до това да съм малко по-мила, малко по-мека и разбираща към мен самата. Да си видя раните, да си ги намажа, погаля, да ги целуна и търпеливо да чакам да минат. Да си нося белезите от тях и да помня. Да оставя камшика и да стана вътрешна майка на вътрешното си дете, да го прегърна нежно и безусловно и да му разкажа как след силна буря въздухът е чист, а понякога се показва и пъстра дъга в небето.