И сълзите просто бликнаха от очите ми. Толкова много спомени. Стана ми студено. Всичко пред погледа ми се замъгли. Утихнах. Забавих се. Дадох възможност на болката да излезе и на тъгата да ме залее. Не само в стаята беше празно. Една огромна бездна беше зейнала и в моята душа. Мястото на моята майка, която вече я нямаше. Плачех с глас. Бях захлупила лице в ръцете си и не можех вече да удържа нищо. А и за какво ми беше да удържам? Ясно ми беше, че този ден ще бъде от онези, в които всичко е тъга. От една страна мразех тази тъга, която просто ме помиташе като потоп и след това нямах сила за нищо. А от друга страна я чаках и я обичах – понеже ми даваше пространство, в което да потъгувам, в което да се свържа с чувствата си и да извадя всичко, което насъбирах вътре в мен, докато се опитвах просто да „функционирам“, да върша задълженията си, да се грижа за малчуганите.

Сълзите. Даа, очите ми се подуваха от тях, заболяваше ме главата, но те бяха и пречистващи. Отмиваха. Отмиваха цялата шлака, която трупах в незнайни кътчета на тялото си. Сълзите са ми спътник от малка. Понякога ги крия, друг път не, но винаги, когато дойдат, са като стар приятел, който е с теб… и някак си ти позволява да бъдеш себе си и да се отдадеш на емоцията, която те е завладяла в момента. И така, стаята се напълни с мен и сълзите ми. С тях дойдоха и спомените. Дойде и болката. Дойде мъката от загубата. Дойде съжалението за станалото. Но дойде и радостта – неволно се усмихвах на някои от спомените ни заедно. Дойде и любовта. Тя стоеше на дъното на безспирния кладенец, който извираше от дълбините на душата ми. Любовта. Колко ми липсваш само, мамо! Колко искам да те прегърна. Само това. Просто да те усетя до мен. Нищо повече. Пак тъгата ми помогна да осъзная истински ценното, да отсея кое е достатъчно.  Да оценя това, което имах. Да оценя това, което все още имам с теб – връзката ни, общите спомени, следата, която остави в душата ми, любовта ми към теб, която не се интересува от това дали си тук или не.  Любовта е устойчива и не си отива заедно с човека.

И всичко това благодарение на една… Тъга. Благодарение на това, че си я позволих. Благодарение на това, че ме накара да се забавя и да затворя временно „вратата“ към останалия свят и да остана насаме със своите чувства. Да си позволя да ги изживея и да се свържа със самата себе си. Предпочитам този ден на тъга, отколкото седмици и месеци на униние, раздразнение и кой знае още какво. Тъгата е по-истинска. Когато тя дойде, си тръгват самозаблудите и лъжите. Всичко става истинско, без грим, без разкрасяване, без „замитане под килима“. Понякога се чувствам сякаш някой ме е ударил с топка в корема, обаче топката е останала там и аз си седя колабирала без възможност да помръдна. Когато дойде тъгата, тя умива сплъстеното кълбо, слой по слой изчиства мръсотията, понякога дори с милувка кара лепкавата мъка да си отиде. Нямам идея как го прави, но без капчица погнуса, с много разбиране, искреност и нежност, тя действа бавно, леко и прецизно. И от клокочещо блато изпод ръцете й излиза кристално чисто езеро, в което се къпе тя – любовта. Гледам я – държи кристална топка. Това същата тази топка, която ме беше ударила в корема ли е? Оглеждам се в нея и се виждам малка – мама идва да ме вземе от детската градина, протягам ръчички към нея с най-веселата си усмивка и тичам към разтворените й за прегръдка ръце… После я виждам как пие кафе в кухнята… Говорим си по телефона… Посреща ни на портата на същата тази къща – камината е запалена, чака ни топла супа…и майчина грижа… Чувствам се като дете, което е намерило стар прожектор на тавана и кутия, пълна с филмчета. Гледам фрагменти от собствения си живот. Благодаря ти, Тъга! Благодаря ти, че ме поспря и ми показа всичко това! Някак си се почувствах по-близо до мама. Сякаш все пак се притиснах до рамото й и заедно пуснахме филмчетата. Стоплих се. Тялото ми се отпусна. Нямаше го вече напрежението, стягането, буцата в гърлото, треперенето. Всичко утихна. Вълната премина през мен. Изля се. Донесе ми и много дарове със себе си. Благодаря за този момент! Стоплих се!