Всъщност е много просто. Необходимо е единствено да слушаме СЕБЕ си… и то осъзнато. Да, себе си, своя вътрешен глас, който говори тихо, бавно, но уверено. И този глас не е на човека до нас, не е на родителите ни, не говори от телевизора, не е някой авторитет, нито норма, нито е продиктуван от възпитанието, от културата, от общоприетото. Той е един-единствен по рода си, различен за всеки човек. По-трудният отговор е на въпроса: „Как?“. Как да чуем този глас? Как да му се доверим? Ами, ако ни излъже? Ако не го разберем добре? Ами, ако греши? Как да го послушаме, ако това противоречи на възпитанието ни и не би се харесало на другите?

Тук, ще се „облегна“ на „Принципа на удоволствието“, за да стане по-ясно. За него говорят още епикурейците, които описват състояние на спокойствие и липса на страх и от друга страна липса на телесна болка, а по-късно Фройд го извежда като „Принципът на постигане на удоволствие и избягване на неудоволствието“. Проф. Валдо Бернаскони в своята парадигма „Терапия на петте движения“ също говори за удоволствието като основна човешка цел. Той въвежда т.н. „Кръг на опита“, който започва с появата на потребност, следва избор на начин/модел на поведение, което да я задоволи, за да постигнем удоволствие и завършва с отпускане/дистенция. Тук следва да направим едно важно уточнение. В контекста на изложените по-горе теории от полето на философията и психологията, удоволствието е разглеждано в по-широк смисъл и не бива да се бърка с моментното и краткотрайно удоволствие, макар че може да го включва. На ежедневен език можем да добавим и думички като щастие и удовлетворение към удоволствието, за да се разбере по-пълно идеята зад понятието.

И така, за да чуем този вътрешен глас, е необходимо да се забавим, да притихнем, да „слушаме“, а също и да чуваме, да се доверяваме – да се доверим на собствените си желания. Да сме сами авторитет на себе си. Да сме осъзнати. Да признаем пред себе си нашите истински потребности, не просто социо-удобните и социо-угодните избори. И да изберем съответно най-адекватния модел на поведение, за да достигнем до удовлетворение без, разбира се, да нараняваме някого по пътя към него. Тук обаче често се сблъскваме с наши травми, спомени за неприятни ситуации от миналото, болка, и често се спираме. Дали се блокираме още на ниво чуване и признаване на истинските ни потребности или по-нататък в планирането или начините на действие, зависи от нашия характер и лична история. Но обобщеното тук е, че на пътя ни се появява някаква пречка. Задоволяването на нашите потребности почти винаги минават през едно живо Ти, т.е. друг човек. Живеем в общество от себеподобни и дори задоволяването на нуждата ни от храна минава през една дузина хора, за да достигне тя до нас. Единствено част от сензорните ни потребности, може би, можем да задоволим и сами като си осигурим хубави гледки, аромати, музика и пр. И така, пред нас изниква някаква пречка до така желаната цел. Подсъзнанието ни обаче разполага с доста инструменти в арсенала си и решава да я заобиколи. За да не променим нещо в себе си (може би не случайно епикурейците говорят за липса на страх…), променяме целта. Избираме един неодушевен предмет, или някакво начинание, което да ни донесе щастие. Така стигаме до любимите ни метаудоволствия. „Мета“ идва от гръцки и означава отвъд, над, т.е. ние „кръжим“ около източника на истинското ни удоволствие, тъй като новата „залъгалка“ е по-достъпна и винаги на разположение (както биберонът за бебетата, неслучайно наричан залъгалка). Единственият проблем остава това, че залъгването е временно и затова се налага постоянно да увеличаваме повтаряемостта и/или количеството. И така избираме „да имам“ и „да изглеждам“ вместо „да съм“. По-лесно е (а дали?). Само че остава един единствен проблем –  липсват ни радост и  щастие. Само това. Е, и понякога в бонус получаваме някоя и друга болест като отчаян вик на тялото ни малко да се поосъзнаем. Или пък тъга, самота, неудовлетворение, загуба на смисъл… Но нищо повече! Опитът да бъдем независими от Другия завършва със зависимост от метаудоволствията, а това води до задънена улица. Затова е хубаво да ценим себе си и собственото си удоволствие, за да сме щастливи и да можем да даваме и на другите. И не, съвсем не казвам да спрем да си купуваме обувки и коли, нито да се грижим за собствения си комфорт. Въпросът е това заместител ли е, в какво количество е и осъзнато ли го правим, за да постигнем истински баланс в ежедневието си. Всички изброени по-горе удоволствия се превръщат в мета, когато го правим неосъзнато и без мярка. В тях сами по себе си няма нищо лошо. Отново остава простичката проверка – доколко сме осъзнати в действията си и доколко чуваме собствените си потребности, искрено и без цензура.